Левски – 90 години на радости, болки и надежди

Богата, противоречива, странна и същевременно велика е историята на Левски. История, събрала в едно болката и радостта на поколения българи. За да бъде написана тя, са нужни не само много страници, но и много години…

Създаден със свободна воля, този клуб е обсебил и продължава да обсебва съзнанието на милиони сънародници у нас и зад граница.

Началото

В единайсетата година на миналия век група прогимназисти решили да създадат спортен клуб. Ентусиастите се подвизавали в района между улиците  “Витошка”, “Скобелев” и “Патриарх Евтимии” в София. Първоначално нарекли своя проект “Шестия клуб”, тъй като по това време в София имало още пет. Но Балканската и Междусъюзническата война осуетяват реализацията на идеята.

Едва през пролетта на 1914 г. мечтата на момчетата става факт. По предложение на Борис Василев–Боркиша клубът е кръстен на Апостола на свободата Васил Левски с официалното име Софийски спортен футболен клуб “Левски”.  Датата на основаването е 24 май (!), а мястото – днешната градинка пред 22-ра гимназия.

Учредителното събрание избира ръководство в състав: Владимир Григориев (Владиса) – председател. Георги Манолов (Манолето) – подпредседател, Крум Динков – секретар, Борис Василев – Боркиша – касиер, Стефан Тошков и Атанас Янков – членове, и Костадин Манолов – домакин. За контролна комисия са определени Зафир Абрашев, Крум Траянов и Любомир Чавдаров. Всички членове на управата са същевременно и първите футболисти на Левски.

Под знака на народната власт

Ако неутралният чужденец прочете следващите редове, сигурно ще се хване за главата и ще промълви: “Господи, възможно ли е това!”

Смяната на политическата система след Втората световна война се отразява и на Левски. При това болезнено. След масова чистка на ръководството през есента на 1944-а година отборът е обединен с Пощенски спортен клуб и новото формирование добива името ПСК “Левски”. Но само година по-късно е превърнат във Физкултурно дружество “Левски” (София). През 1949-а всички дружества преминават на ведомствен принцип с решение на БКП. По съветски образец Левски е преименуван на “Динамо” и става клуб на пощенци и... работещите в леката и хранително-вкусовата промишленост. В края на 50-те години следва нова реорганизация - на териториален принцип. Името “Левски” се връща официално, а дейността му се извършва на V район (“В. Левски”) в столицата. Статуквото продължава до 1968 г., когато партията решава, че клубовете трябва да се обединяват, за да достигнат равнището на западните конкуренти.

В резултат на това проникновено виждане Левски е обединен с клуба на МВР Спартак. Футболистите са военизирани, а на новия отбор е сложено името “Левски-Спартак”.

И досега този акт на режима си остава едно от най-тъжните и обидни събития за почитателите на тима. Но и това не е краят. След финалния мач за Купата на България между Левски-Спартак и ЦСКА през 1985 г. (преминал при груба игра и безобразно съдийство) двата най-популярни клуба са разформировани и прекръстени. Управляващите апаратчици решават, че оттук нататък Левски ще се нарича... Витоша! Едва през 1990 година отборът възстановява изконното си име под мощния натиск на обществеността. Осем години по-късно той е преобразуван в акционерно дружество, като с този статут функционира и до днешни дни.

Когато си лишен от собствен дом

Драмата на Левски съвсем не се изчерпва с честата промяна на името. В края на 40-те години отборът е принуден да смени и своя дом. При основаването си сините не са разполагали с игрище. Тренирали са на терен с размери 80x40 в местността Могилката, където става и основаването на клуба – пред 22-ра гиманзия. Малко по-късно отборът води подготовка на плаца на VI софийски полк, където днес величествено се издига монументът “1300 години България”. Едва през 1924 г. столичните общинари отпускат терен за строеж на собствено игрище. Мястото е в съседство до Перловската река, малко след “Орлов мост” по посока Витоша. Тогава е било сметище, а днес там се намират бившата ледена пързалка “Дружба” (вече разрушена) и част от националния стадион “Васил Левски”. Съоръжението е проектирано от архитект Зафир Абрашев – основател и бивш играч на клуба. Той е и главен изпълнител на строителството, което, разбира се, прави на доброволни начала. През 1934 г. стадионът е вече готов, а две години след това е построена банята с топла вода – нещо невиждано за онова време. Дълги години игрището е било едно от най-експлоатираните у нас. Побирало е около 10 000 души и наред с футболните мачове е приютявало почти всички държавни първенства по лека атлетика. През 1949 г. е взето решение за построяването на националния стадион и това означава край на романтичната авантюра. Отборът играе временно на “Юнак”, после и в кв. “Иван Вазов”,  където по иронията на съдбата пак е имало сметище. Но по силата на поредното райониране стадионът става собственост на милиционерския Спартак (София).

Сега там се намира едноименният плувен комплекс. През 1960 година Левски започва да строи поредния си и последен (засега) стадион в квартал “Герена”. След промените хората поискаха той да се нарича “Георги Аспарухов”.

По хълмовете на времето

Толкова много са славните моменти и бележитите личности в историята на синия отбор, че са нужни милиони редове, за да бъдат описани подробно. А те несъмнено го заслужават. Естествено всеки привърженик държи най-силно на поколението от неговата младост. Тогава, когато се е е формирал като запалянко. И ако днешните тийнейджъри идолизират Гонзо, Иванков, Топузакив, то тяхните дядовци все още живеят с времето на Георги Аспарухов - Гунди, Христо Илиев - Патрата, Жоро Соколов, Сашо Костов. Още по-възрастните непременно ще споменат с почит Васил Спасов (Валяка), Борислав Цветков – Жук, Любомир Алдев, Димитър Дойчинов, Божин Ласков, Ради Мазников.

Последните са неотменна част от славния отбор от 40-те години, който буквално мачка конкуренцията. После идва генерацията на Гунди, Патрата, Соколето и Сашо Костов, властвала победоносно през 60-те години, за да бъде достойно заменена през 70-те от тази на Павел Панов, Кирил Ивков, Стефан Павлов-Фифи, Стефан Аладжов, Кирил Миланов, Тодор Барзов. Идва и ред на незабравимия отбор начело с Васил Методиев, в който през средата на 80-те блестяха Божидар Искренов, Наско Сираков, Боби Михайлов, Емил Спасов, Ники Илиев, Руси Гочев. Следващият период бе не по-малко вълнуващ – с лидер Сираков и изпълнители от ранга на Илиан Илиев, Даниел Боримиров, Цанко Цветанов, Петър Хубчев, Златко Янков. Този състав буквално се забавляваше на терена и привличаше на националния стадион “Васил Левски” посещаемост, за каквато днес на можем и да мечтаем. Въпросното поколение остави също така ярка следа на световния шампионат в САЩ през 1994 г, когато нашите се класираха четвърти. И така стигаме до края на 90-те и началото на новото хилядолетие,  протекло под знака на Левски. С финансово могъщия си президент Майкъл Чорни и безпрецедентния за България спонсор в лицето на “МобилТел” сините нямаха конкуренция на домашната сцена. Постигнаха три шампионски титли, два пъти прегърнаха Купата на България и родиха нови легенди. Георги Иванов – Гонзо и Димитър Иванков влязоха триумфално в залата на славата – там, където се помещават най-заслужилите и най-обичаните.

През лятото на 2004 година за треньор бе назначен Станимир Стоилов, който само година по-рано прекрати състезателната си кариера с капитанската лента на сините. 

Скептиците веднага обявиха този избор за грешен и безперспективен, но бяха опровергани, и то бързо. Само след две години Левски достигна четвъртфинал в турнира за Купата на УЕФА след исторически поход от цели 14 мача по европейските терени. Не закъсня и титлата под номер 24.

Без звезди, но с кадърни, дисциплинирани и всеотдайни играчи отборът накара синя България да полудее от радост.

Още малко факти

Какво е важно да знаем за Левски от гледна точка на статистикатаω Левски е участвал в абсолютно всичките 78 национални футболни първенства на България и никога не е финиширал под шестото място. Бил е шампион 23 пъти, 26 пъти е завършвал на второ място. В клубната витрина се помещават 24 национални купи, което е рекорд за страната. Освен това отборът е участвал на девет финала за Купата на България. Левски има в историята си 12 “дубъла”, печелейки едновременно и двете отличия. Много от играчите на отбора са участвали в различните видове национални гарнитури – “А” и “Б” отбор, младежки, юношески, олимпийски и т.н. Вратарят Борислав Михайлов е абсолютен рекордьор по участия в националния тим със 102 мача, а повече от 50 двубоя с националния герб са записали Георги Аспарухов, Добромир Жечев, Николай Илиев, Божидар Искренов, Пламен Николов, Наско Сираков, Златко Янков, Даниел Боримиров.

11 представители на Левски са били избирани за футболисти на годината в България: Асен Пешев (1933 г.), Л. Стамболиев (1942), Георги Аспарухов (1965), Ст. Аладжов (1970), К. Ивков (1974, 1975),  П. Панов  (1977), П. Николов (1984), Б. Михайлов (1986), Н. Илиев (1987), Александър Александров (1999), Г.Иванов (2000, 2001).

В края на миналото столетие у нас бе организирана безпрецедентна анкета за определяне на футболиста на 20-и век. С голяма разлика пред втория победител стана Георги Аспарухов–Гунди. Допитването естествено провокира развихрянето на клубни страсти, но това не можа да помрачи триумфа на незабравимия Гунди, отишъл си нелепо от света преди 33 години.

Източник: levski.bg -официален сайт на ПФЙ ЛЕВСКИ